Човекът става от постелята си, веднага без сам да разбира- усмихва
се.
Облича се и макар и краката да не го слушат, се запътва
към двора.
Към градината.
Взел е със себе си инструменти с къса дръжка, защото не
може да стои прав.
Намислил е да падне на колене връз земята и да рови в
нея.
Рови, рови, рови и направил няколко дупки, поставя в
тях семена.
След това се хваща с ръце и се придърпва напред,
коленичил.
И пак отначало.
Слънцето се издига нависоко.
По лицето му е изрисувана любов.
Слабост гони силата, жили живите, та да обичат.
Синът го вижда и ха да се скара, па вземе та се усмихне.
Чува се:
- Тате,
което гласа гали
и очите обичат.
Отсреща строгост и внимание.
Около масата по икиндия.
Спокойствие и упреци по навик.
Навици, сладост, знание без знание.
Младите буйстват.
В обичта- обич,
очи в очите разменят
едните гордост,
другите каквото не знаят, че носят.
Слънце отива на заник.
Старият люля стола на двора.
Повеят милва лицето му.
Сънят му носи отмора.
Звуците от птиците и децата го вдигат нагоре.
Небето нежно го подхваща.
Земя го с жал изпраща.
Сойка трещи в дола.
Животът ражда без умора.
