Човекът става от постелята си, веднага без сам да разбира- усмихва се.

Облича се и макар и краката да не го слушат, се запътва към двора.

Към градината.

Взел е със себе си инструменти с къса дръжка, защото не може да стои прав.

Намислил е да падне на колене връз земята и да рови в нея.

Рови, рови, рови и направил няколко дупки, поставя в тях семена.

След това се хваща с ръце и се придърпва напред, коленичил.

И пак отначало.

Слънцето се издига нависоко.

По лицето му е изрисувана любов.

Слабост гони силата, жили живите, та да обичат.

Синът го вижда и ха да се скара, па вземе та се усмихне.

Чува се:

- Тате, 

което гласа гали 

и очите обичат.

Отсреща строгост и внимание.

Около масата по икиндия.

Спокойствие и упреци по навик.

Навици, сладост, знание без знание.

Младите буйстват.

В обичта- обич, 

очи в очите разменят

едните гордост, 

другите каквото не знаят, че носят.

Слънце отива на заник.

Старият люля стола на двора.

Повеят милва лицето му.

Сънят му носи отмора.

Звуците от птиците и децата го вдигат нагоре.

Небето нежно го подхваща.

Земя го с жал изпраща.

Сойка трещи в дола.

Животът ражда без умора.